Най-мъдрите мисли на Нелсън Мандела


Нелсън Мандела ни напусна, но вдъхновението, което бе неговият живот за милиони, остава. Борецът за справедливост и равенство ни остави наследство от мъдростта си, което не може да се измери с познатите ни стойности. То може да бъде само прието с поклон на почит към един живот, отдаден изцяло на доброто на човечеството.

Именно затова събрахме за вас някои от най-вдъхновяващите цитати на Нелсън Мандела.

  • Образованието е най-мощното оръжие, което може да използвате, за да промените света.
  • Да бъдеш свободен не означава само да отхвърлиш веригите си, но и да живееш по начин, който уважава и засилва свободата на другите.
  • Винаги изглежда невъзможно... докато не го сториш.
  • Ненавиждам расизма. Смятам го за варварство, без значение дали се проявява от чернокож, или от бял.
  • Ако искате да се помирите с врага си, трябва да работите рамо до рамо с него. Така той става ваш съмишленик.
  • Пътят към свободата не е лесен никъде и много от нас ще трябва да преминат през долината на смъртната сянка отново и отново, преди да достигнат върха на желанията си.
  • Ако говориш на един човек на език, който той разбира, посланието достига до ума му. Ако му говориш на неговия собствен език, посланието достига до сърцето му.
  • Трябва мъдро да използваме времето си и да разберем веднъж завинаги, че времето винаги е подходящо да сториш добро.
  • Добрият лидер може да спори искрено и без задръжки, тъй като знае, че накрая той и опонентът му трябва да станат по-близки и така – по-силни. Тази идея е непонятна, когато си арогантен, повърхностен и неинформиран.
  • Наистина ли някои хора вярват, че не са получили желаното, защото не са притежавали необходимия талант, сила, издръжливост или упорство?
  • Нека свободата възтържествува. Слънцето никога не залязва над това великолепно човешко постижение.
  • Нищо не може да се сравни с това да се върнеш на място, което намираш непроменено, за да откриеш начините, по които ти самият си се променил.
  • Добрият ум и доброто сърце винаги са страховита комбинация.
  • След като изкачиш една голяма планина, винаги откриваш, че има още много планини за изкачване.
  • По-добре е да ръководиш от задните редици и да оставиш други да излязат напред, когато празнуваш победа и когато се случват хубави неща. Излизате напред тогава, когато става опасно. Само тогава хората ще оценят вашето лидерство.
  • Няма страст в игрите на дребно – в това да се примириш с живот, който е по-нищожен от онзи, на който сте способни.
  • Няма по-ясен начин да разкриете душата на едно общество от това да видите как то се държи с децата си.
  • Аз не бях месия, а обикновен човек, който стана лидер заради необикновените обстоятелства.
  • Всеки човек или институция, които се опитат да ограбят достойнството ми, ще загубят.
  • Смелите не се боят да прощават в името на мира.
  • Само свободните могат да преговарят; затворниците нямат право да подписват договори. Вашата свобода и моята не могат да бъдат разграничени.
  • Да откажеш на хора човешките им права означава да ги раниш в самата им човешка същност.
  • Никоя държава не е наистина развита, докато гражданите й не са образовани.
  • Нашето човешко състрадание ни обвързва с другите – не чрез съжаление или надменност, а като човешки същества, които са научили как да превръщат общото ни страдание в надежда за бъдещето.
  • Няма такова нещо като половин свобода.
Източник: manager

Произход на религиите (Част 3) - Масони във Ватикана и Полемиките за Исус


Масонството - ,,антицърквата" - и католическата църква открай време имат напрегнати взаимоотношения, което едва ли се нуждае от допълнително обяснение. Тук ще се съсредоточим само върху някои примери.

Въпреки че за официална година на създаване на Свободните зидари (основаване на английската Велика ложа) е определена 1717г., има различни признаци, че масонски ложи функционират много по-рано. Различни източници сочат, че кралят на Шотландия, Джеймс I (1566-1625) е посветен през 1602г. в ложата на ,,Scoon" и ,,Perth". Година по-късно е обявен за крал на цяла Англия и управлява в Лондон. По това време се появява считаната и до днес за класически английски превод ,,King james Bible" (,,Библия на Крал Джеймс"). Предговорът на първото издание, е написан лично от крал Джеймс и съдържа бележки, които са насочени срещу папството и биха могли да се класифицират като пренебрежителни и язвителни. Конфликтът следователно е внесен дори в Библията (или поне в предговора).

Папа Пий VIII (1761-1830) публикува енциклика срещу масоните. Той е избран за папа през 1829г. и умира след едногодишен понтификат.

През 1738г. папа Климент XII издава папски декрет, който постановява, всеки присъединил се към масоните католик да бъде отлъчен от църквата.

Папа Лъв XIII издава на 20-ти април 1884г. енцикликата ,,Humanum genus" (,,Човешкият род"), в която заема позиция срещу масонството като антихристиянско движение. Той използва тежки думи и директно говори за ,,Царство на Сатаната.. под чиято власт са всички онези, които отказват да се подчинят на вечния Божи закон, пренебрегват Бога или действат против него.. (Враговете на Бога са) в съзаклятие помежду си за ожесточена борба под ръководството и помощта на съюза на така наречените Свободни зидари. Без да крият плановете си, те подстрекават срещу величието на Бога и открито и явно работят за унищожаване на църквата.."

Интересно е наистина да погледнем на света от гледната точка на църквата. Тя говори за Сатаната или Дявола - действащото лице зад кулисите дърпащо конците със злобните си ръце. Той предпочита малодушните хора, които са прегрешили и с греховете си лесно са се поддали на властта му и са станали негови слуги.

За делата си целенасочено използва верните му майстори и велики майстори на изкушението и злото срещу ръководните сили на противниковата страна, за да се добере до командния лост на властта и да упражнява върховно влияние в областта на църковните, религиозни, обществени, политически, културни и научни дела.

От почти двеста години действията на италиански масони от висока степен имат за цел да възкачат на трона на Св. Петър папа, който да отговаря на техните потребности. Доказва го документ от 1818г. със заглавие ,,Дългосрочна инструкция. Кодекс и наръчник на Върховните във висшето масонство". В инструкцията най-напред се говори за политическата цел, за освобождаването на Италия, което трябва да бъде последвано от освобождението на целия свят, ,,братска република и обединяването на човечеството". По-нататък се казва: ,,Нашата цел е... пълното унищожаване на католицизма и дори на църковната идея... Папата, който и да е той, никога няма да влезе в тайните съюзи; затова тайните организации трябва да направят първата крачка към папата и църквата с цел да ги оковат във вериги. Делото, с което сме се захванали, не е работа за ден, месец или година - може да продължи много години, може би един век... Това, което търсим и което трябва да чакаме, както евреите своя Месия, е папа според нашите нужди... Не се съмняваме във възможността да вложим всичките си усилия за постигането на тази крайна цел."

Хитрият проект за малко да успее през 1903г. След смъртта на Лъв XIII кардиналите щели да изберат за папа последния държавен секретар на починалия папа, високопоставеният масон и кардинал М. Рампола.  Но на третия изборен тур на 2-ри август 1903г. нещастието - от гледна точка на църквата - все още можело да се предотврати. В крайна сметка на седмия тур на 4-ти август 1903г. като папа Пий Х е избран патриархът на Венеция, Джузепе М. Сарто. Фактът, че кардинал Рампола е масон от висока степен, става известно едва след кончината му, когато в наследството му са открити документи, потвърждаващи принадлежността му към ложата.

През септември 1978г. във Ватикана се появи списък със сто двадесет и едно имена, който попада в ръцете на папа Йоан Павел I. Две години по-рано, през лятото на 1976г., подобен списък се появява за първи път в свещените зали на Ватикана и съдържа имената на високопоставени духовници - архиепископи, епископи, прелати и някои християни без духовен сан, - както и съответната дата на встъпване в ложата. Документът е широко разпространен. И досега не е известен първоначалният източник.

Един от присъстващите в списъка е държавният секретар Жан Вилот, който реагира с опровержение. Френското списание ,,Lectures Francaises" публикува през 1976г. в септемврийския си брой споменатия списък с имена на масони и името на френския държавен секретар естествено не е пропуснато. В отговор Вилот предприема офанзива като шише писмо на директора на списанието, в което дословно се казва следното:
,,Кардинал Вилот, държавен секретар, изпраща на директора на ,,Lectures Francaises" най-сърдечните си поздрави. След като той неотдавна научи, че списанието е споменало името му в септемврийския брой на 1976г., и го представя като масон, кардинал Вилот декларира изцяло, че той никога, в който и да е момент от живота си не е имал и най-малко отношение към масонството, както и към никое друго смесено общество. Той винаги е на разположение за отсъждането на папите..."

Само след няколко години се установява, че Вилот е излъгал в писмото си. Също както в случая с неговия ,,брат" Рампола, след смъртта му на бял свят излизат решаващите доказателства.

Пиер Комптън разказва в книгата си ,,The Broken Cross", как католическата църква е инфилтрирана с помощта на тайни общества. До такава степен, че неколкостотин водещи католически свещеници, епископи и кардинали са членове на тайни организации. Продължава с твърдението, че повече от седемдесет служители във Ватикана, между тях и частният секретар на папа Павел VI, генералният директор на ,,Радио Ватикана", архиепископът на Флоренция, прелатът на Милано, заместник издателят на Ватиканския вестник, няколко италиански епископи и абатът на Ордена на Св. Бенедикт, са членове на различни тайни общества. Въпросните лица са само тези, които стават известни в Италия, извън списъка на ложата P2 (P2 е съкращението на ,,Propaganda Due").

                                                    Полемиките за Исус
Идва ред да пристъпим към основния спорен въпрос! Образът на Исус, който църквата популяризира от около две хиляди години, по основни въпроси се различава от този, който антицърквата създава.

  • Най-напред се оспорва божествената същност на Исус, така, както я представя църквата. Исус не бил син Божи, а едва по-късно - след смъртта му - чрез политическа власт и целенасочена пропаганда църквата го провъзгласява за Спасител. Църквата на Исус няма претенции за абсолютност и в крайна сметка изгражда целенасочено своята организация и религия върху една лъжа.
  • Различни ложи застъпват становище, че Исус е сборен образ - ,,биографична сплав" - от няколко личности.
  • Други твърдят, че Исус е религиозен проповедник, който чрез своето обещание на Месия се стреми към политическа власт, за да постигне целите си. Той е посветен ученик на Йоан Кръстител, който по онова време има огромно влияние и е начело на свое движение. Исус навярно е принадлежал към вътрешния кръг на движението, но полага начало на собствено движение - това се случва най-късно след убийството на Йоан Кръстител. Към новия кръг - ,,движението на Исус" - принадлежи и Мария Магдалина (,,грешницата"). Тя обаче, противно на историческата традиция, е спътница на Исус, може би и негова съпруга, защото всички равини са били женени, а Исус е наричан Рави. Исус не е умрял на кръста, а по-късно може би се скрива в Южна Франция. Дори и да е приключил житейския си път на кръста, митовете за възкресението и възнесението са по-късна мистификация около личността му. След време Мария Магдалина заминава за Южна Франция и продължава живота си в изгнание в еврейските колонии, където основава династия (с дете от Исус) - меровингските крале и нейните наследници са потомци на династията, която води началото си от рода на Давид.
  • Друга теза разглежда авторът Холтер Керстен в бестселъра си ,,Исус в Индия". На базата на писмени предания той стига до извода, че Христос трябва да е пребивавал дълъг период от време в Индия и че се е върнал там отново по-късно, където накрая умира. 
  • Освен това има литература, която се опитва да докаже, че Исус не е евреин, а келт, чиито предци са от Галия. Те кръстили новото място, където се заселили, Галилея, за да им напомня за земите, от които идват. Ето защо Исус е с руса коса, сини очи и висок ръст, за разлика от местното население. Исус не може да е евреин, смятат тези критици, защото не говори еврейски, а арамейски език. В случая е намесена и плащаницата от Торино, която доказва - доколкото в действителност е автентична, - че Исус е имал северни черти на лицето. Учението на Исус е напълно чуждо на коренното население на Палестина, но не и на келтите, защото те застъпват в традицията си закона за причината и следствието.
  • Още по-спекулативно е твърдението, че Исус е имал брат близнак. Издадена е книга със заглавие ,,Двете момчета Исус" (автор неизвестен), в която се посочват много стари картини на Исус като дете, които в оригинал изобразяват двама Исусовци, които впоследствие са фалшифицирани и се вижда образът само на едното момче.
  • Друга версия твърди, че Исус никога не е съществувал и в действителност е германският бог ,,Один", който векове преди това също е бил разпънат на кръст и прободен отстрани с копие. Следователно тук става дума за възприети от църквата древни немски предания. Затова в по-късно време храмовете се строят върху германски места на силата и тамошната вода, която се върти по посока на часовниковата стрелка, се продава като ,,светена".
  • Има и версия, че личности от египетския регион са били подправени като евреи. По-късно ще хвърля подробно светлина на това твърдение.
Изброените по-горе аргументи са тежки обвинения срещу църквата и проповядваната от нея божествена същност на Исус. За много християни упреците естествено ще бъдат шокиращи, от друга страна, те са явни и официални религиозни мнения на назованите влиятелни организации. Можем да очакваме с интерес какво още ще продължи да излиза на бял свят в близко бъдеще по тази централна тема. Вниманието ни ще бъде насочено в еднаква степен към църквата и ложите - и двете страни трябва да направят своя ход, за да разяснят основните въпроси от тъмното минало.

Съвременни концепции за война


Войната е неизбежна част от човешката история и възниква още с появата на хората, проявява се в различни етапи от живота на цивилизациите и за съжаление никога няма да изчезне, колкото и да ни се иска това! Историците са изчислили, че в цялата човешка история за последните 5500 години е имало приблизително 14500 войни. От раждането на Христос до наши дни не е имало и една година без война, някъде по света!

Природата на войната
Войната е сложно обществено явление, продължение със средства за въоръжено насилие на политическите битки на хората. Основното съдържание на войната е организирана, упорита борба с всички сили и средства между две или повече държави, народи или обществени групи.

Войната е неизбежна в съществуването сред природата, защото същността на живота е постоянна борба. В морето големите риби изяждат по-малките. В джунглата хищниците унищожават всички по-слаби. В гората по-силните дървета израстват бързо нагоре и задушават по-слабите под себе си. Това е неизбежен природен закон.

Земята е населена с много народи, които живеят в отделни държави, говорят различен език, вярват в различни религии и имат различни интереси. Всеки от тях се стреми да подреди живота си според своите разбирания и интереси. При този стремеж се срещат интересите на различните държави, чийто спорове ги принуждават да влезнат в борба по между си. Въоръжените сблъсъци се провеждат с цел изземване на чужди човешки, технически, природни ресурси и територии. Докато има хора и държави с различни интереси, дотогава ще има нужда от поддържането на армия, а след като интересите на държавите са вечни, то и войната ще бъде вечна. Единствената различно във времето е, че войната се променя заедно с израстването на обществото и еволюира в крак със съвременните тенденции.

История на теорията за войната
Всепризнат теоретик на войната е китайския военен стратег Сун Дзъ, автор на известния трактат ,,Изкуството на войната", в който се разкрива връзката между войната, политиката, стратегията, тактиката и факторите за военна победа. Според Сун Дзъ пълководците трябва да се стремят да провалят плановете на врага, да унищожават съюзите му, да атакуват укрепените му позиции, но най-добрите пълководци са тези, които успеят да накарат противника си да изпълни тяхната воля без да водят бой!

През средните векове Западна Европа е под влиянието на църковната философия, която догматично изключва възможността за теоретично изследване на бойните действия. Изключение прави само италианския политик Николо Макиавели, който също пише книга ,,За изкуството на войната". В нея той разглежда как трябва да бъде основната организация, обучението и въоръжаването на армията, както и основните изисквания към командирите. Според него основното средство за постигане на победа е решителната битка и изтощаване на врага. За определяне на непосредствената цел на въоръжената борба казва: ,,Всеки, който иска да води война, си поставя една единствена цел - да бъде в състояние да се изправи срещу всеки враг в областта и да го победи в последната битка."

Тактиката на източните народи се отличава с използването на различни военни хитрости, чрез съсредоточаване на големи маси от войски, устройване на засади и избор на място за бой. Най-важната цел им е била разстройване на защитата на врага, създаване на вътрешни противоречия между народ и управление, подривна дейност, разсредоточаване на противниковите войски и потушаване на волята за победа на врага, съчетано с дълбок удар по жизненоважните центрове на противника и унищожаване на командването на Въоръжените сили.

Извод: Още от древни времена до днес основните принципи за водене на войната са едни и същи - съсредоточаване огъня, усилията и маньовър със сили и средства върху една цел.

Като пример можем да посочим Александър Македонски, който е станал ,,Велик",  защото е разбрал принципите на войната с които да завземе целя му познат свят. След създаването на ,,македонската фаланга" той успял да измисли как да съсредоточи огъня, който до тогава е стигал на върха на мечовете, копията или стрелите, да маневрира с фалангата и да унищожава противника по части.

По-късно римляните са създали огромна империя, защото са успели да направят същото в по-големи мащаби благодарение на изобретяването на ,,римски легиони". Това е още по-голямо съсредоточаване на огъня и усилията на силите и средствата.

След появата на барута и развитието на огнестрелните оръжия Наполеон I Бонапарт прави същото. Докато противниците му са се строявали в две редици и са се стреляли докато едните се огънат психически и избягат, той е намерил начин как ,,творчески" да комбинира политически и военно-стратегически действия, така че да се получи ,,максимална концетрация на войски и артилерия на главния удар".

За разлика от Наполеон пруския военен теоретик Dietrich Adam Heinrich von Bulow смята, че войната може да се спечели, чрез стратегия за избягване на генералното сражение и маневриране за защита на важни комуникационни възли и силни крепости. Всички налични сили се разполагат ,,кордонно", така че да прикриват най-вероятните направления за движение на вражеските войски. Така настъпващата армия не се решава да влезне в главните укрепления и да остави своите комуникации застрашени. Този начин на война е наречен ,,кордонна стратегия". Тя е продиктувано от факта, че ресурсите, силите и средствата имат предел на изчерпване и започнали да не достигат.

Руския пълководец фелдмаршал Михаил Кутузов успял да надхитри армията на Наполеон с което издигнал изкуството на войната в нов етап на развитие. Става ясно, че стратегическите цели може да се постигат, като се концентрират силите в решителна посока за да се победи врага в система от последователни битки, вместо в една обща битка.

Въпреки това немският военен теоретик генерал-майор Карл фон Клаузевиц в своята работа ,,За войната" определя задачите на военната стратегия, като концентрация на всички сили и средства за среща на главните сили на противника в генерално сражение. Според него ,,Боя" е единственият ефективен начин за правене на война, неговата цел е унищожаването на вражеските сили, като средство за прекратяване на конфликта.

В края на XIX век американския военноморски контраадмирал Алфред Махан, заедно с британския вицеадмирал Филип Коломб създават стратегия наречена ,,теория на морската мощ", съгласно която военноморските сили изиграват решаваща роля във въоръжената борба и победа във войната.

На свой ред, италианският военен теоретик генерал Джулио Дуе в началото на ХХ век създава теорията за водещата роля на авиацията. Според Дуе, превъзходството във въздуха създава условия за поразяване на държавни и икономически центрове на врага за да постигне победа във войната.

Първата световна война се оказва пълен провал на тези две теории, затова се появи теорията на близкрига - провеждане на кратна война. Първоначално идеята се прокарва от пруския военен теоретик фелдмаршал Молтке, който говори за неизбежността на войната, изненадващата атака и мълниеносното поражение на врага. Френският маршал Фердинанд Фош допълва, че задължително условие за водене на войната е да се постигне крайната цел, което може да стане само по един начин, а именно унищожаването на организираните сили на врага.

Официално концепцията за блицкрига е създадена в началото на ХХ век от немския генерал фелдмаршал Алфред фон Шлиффеном. В статията ,,Съвременната война" той препоръчва да се търси мълниеносно поразяване на врага, чрез създаване на мощна ударна сила за нанасяне на съкрушителен удар в една голяма операция. Ясно е, че предимство ще има този, който удари първи, а поради натрупването на огромно количество нови технологии, този първоначален удар ще може да бъде съкрушителен за противника.

Втората световна война обаче отрече този модел, за да се появи концепцията за тотална война. В основата на концепцията за тоталната война, разработена от германските военни теоретици в началото на ХХ век, стои идеята за война на нациите. Ето защо, да се спечели една такава война, е необходимо мобилизирането на всички ресурси на своята собствена нация и от постоянно търсене на всестранно въздействие за сломяване духа на враждебната нация и прекратяване на нейната съпротива.

През 20-те години на миналия век руският генерал-майор Александър Свечин обявява, че не бива да се абсолютизира теорията на тотална война и защитава необходимостта от съчетавана на различните форми на война - войната на смазване на противника и войната на изтощение, която включва не само отбранителни действия, но също така и елементи от ,,непряко действие" в широкия политически смисъл. В началото на тридесетте години, той пише, че Съветският съюз е подходящ за война на изтощение. Първоначално тази теория е критикувана, но се доказва след Втората световна война и днес има все още почитатели в Русия.

Също по това време британския военен теоретик и историк Лидъл Харт започва да публикува неговата стратегия за непреки действия, които изискват избягване на решаващ сблъсък с врага. Според Лидъл Харт в хода войната ще бъде най-добре да се разоръжи врага, отколкото да се унищожава в твърда борба. ,,Най-разумната стратегия във всяка кампания е да се отложи битката и началото на офанзивата до тогава, докато се подкопае морала на врага и се създадат благоприятни условия за решителен удар."

След края на Втората световна война по-големите страни приеха доктрини за ядрена война в които се предвиждат възможности за нанасяне на решаващи удари с всички видове ядрено оръжие. Поради осъзнаването на факта, че такава война може да доведе до унищожаването на човешката цивилизация през втората половина на петдесетте години се появява концепцията за ограничена ядрена война. В нея се предвижда използване на тактически и оперативен-тактически ядрени оръжия с малка мощност за унищожаване на най-важните военни и икономически обекти на врага, което доведе до ядрена надпревара между тогавашния СССР и САЩ.

Концепция за водене на съвременна война
Може да се каже, че след края на Студената война, рискът от глобална ядрена война е намалял, поради което се обръща все повече внимание на манипулирането на моралните и психологически фактори за унищожаване на врага. Съвременната война е не толкова военно стълкновение, колкото сложен комплекс от информационно-технологическо, познавателно-психологическо, виртуално-реално явление.

Според генерал-майор Владимир Слипченко: ,,Победата във въоръжената борба на бъдещето може да се постигне главно с унищожаване на икономическия потенциал на противника. Така противникът няма да е подготвен за бъдещия конфликт и няма да е необходимо да се разгромяват сухопътните му сили. Просто те няма да представляват заплаха, защото разрушената икономика ги е обрекла на загуба на боеспособност. Освен това тези условия неизбежно ще доведат до политически колапс на държавата.

В днешно време един от най-известните анализатори на характериските на съвременните войни генерал-майор Александър Владимиров твърди, че те трябва да се разглеждат като война на идеология за доминиране в управлението на света, агресивно водени от ,,Великите сили", чрез геополитически технологии, информационно осигуряване, икономическо и военно превъзходство с периодично прилагане на чисто военни средства.

След като не може да се използва ядрено оръжие в бъдещите войни следва да се търсят други коварни и ефективни форми на международна конфронтация, чрез разкриване на местните конфликти, използването на икономически и финансови санкции, политически, дипломатически и информационен, психологически натиск, съчетани с различни видове подривни дейности, както беше в Югославия, Ирак, Грузия и Украйна.

Според западните експерти, модерната война е информационна война и победител в нея ще бъде този, който има по-съвършена информационна система. Терминът ,,информационна война" се споменава за първи път от Том Рона, което предизвиква появата на ,,Единната доктрина за информационни операции" на въоръжени сили на САЩ. Тази доктрина е кратко изложение на възгледите на военното ръководство относно естеството на организацията и въздействието над информационни ресурси от подобни ефекти. Способността на въоръжените сили да предотвратяват кризи и конфликти в мирно време и по време на война ще зависи от ефективността на информационните операции на всички нива и в целия спектър на въоръжените действия."

Експертът по сигурността в правителството на САЩ Ричард Кларк въвежда концепцията за ,,кибервойната". Според неговото определение, кибервойна са действията на дадена държава за влизане в компютърните мрежи на друга държава с цел повреждане и унищожаване. Той твърди, че са необходими само 2 години труд на около 600 души и по-малко от 50 милиона долара за да се парализира най-могъщата държава на света САЩ, като се разрушат държавните компютърни мрежи, чрез провеждане на целенасочени кибератаки. Осъзнавайки важността на кибер пространството още през 2009г. правителството на САЩ създаде Кибер командване CIBERCOM), което да бъде отговорно за опазване сигурността на мрежите, да води компютърно разузнаване, предотвратяване на кибер атаки и нанасяне на превантивни удари. Към момента към него работят над 10 хиляди експерти по кибер сигурността.

Друга съвременна концепция за водене на войни, чрез използване на информационните технологии е концепцията за мрежово-центричната война, разработена от американските военни теоретици вицеадмирал Артур Себровски, научния сътрудник Джона Гарстка и адмирал Джей Джонсън.

В нейната основа е идеята за увеличаване на сумарната бойна мощ на военните формирования, като се свържат в мрежа, която се характеризира с две основни функции: бързо управление и самостоятелна синхронизация. Увеличаването на скоростта на управление се постига чрез информационно превъзходство над противника благодарение въвеждането на нови системи за управление, наблюдение, разузнаване, контрол и компютърно моделиране. В резултат на това противника губи способността за провеждане на ефективни операции, тъй като всичките му действия ще бъдат забавени. Под самосихнронизация се има в предвид способността на военните формирования да избират сами формите и методите за изпълнение на бойните задачи по своя преценка, но в зависимост от нуждите на върховното командване. В резултат военни действия придобиват формат на непрекъснати, високоскоростни акции и операции с решителни цели.

Мрежовата структура позволява на географски разпръснатите сили от различни видове и родове войски, да се обединят в една обща концепция на операцията и за сметка на информационното превъзходство и осигурено единство да се използват много по-ефективно за посягане на общата цел.

Мрежовата структура позволява на географски разпръснатите сили от различни видове и родове войски, да се обединят в една обща концепция на операцията и за сметка на информационното превъзходство и осигурено единство да се използват много по-ефективно за посягане на общата цел.

Критиците на мрежово-ориентираната концепция за война обаче казват, че тя е прекалено пристрастена към модерните технологии, които винаги може да откажат. Според тях в центъра на войната трябва да е човека и неговата воля, която не е мрежово-центрична. Анализът на военните конфликти през последните 15 години показва, че концепцията за мрежа-центрична война е добра във военните конфликти с ниска и средна интензивност срещу очевидно по-слаб противник.

Майкъл Хендел – един от най-съвременните последователи на Сун Дзъ и Клаузевиц вярва, че всички описани класическите концепции за водене на война са верни и днес, но трябва да се адаптират към постоянно променящата се среда на информационната епоха. Логиката на войната и стратегическо мислене са универсални и безкрайни, като самата човешка природа.

Информационни технологии със сигурност позволяват намаляване на проблема с т.н. „мъгла на войната“, но това не е достатъчно. По-скоро предизвикателството пред военната наука е как да се справи с целия спектър на конфликта. Точно за това се появи всеобхватния подход на НАТО към операциите. При тази концепция се обхващат всички аспекти при управлението на кризи и конфликти и е от ключово значение синхронизирането на действията на въоръжените сили с всички правителствени и неправителствени организации и структури в рамките на единна стратегия и план.

С развитието на науката и технологиите се появяват още по-нови оръжия, респективно нови методи за водене на въоръжена борба и нови функции и параметри на войната, но основните принципи за победа си остават същите. Масовото използване на бронирани машини, самолети, кораби, ядрени ракети, съвременни информационни и комуникационни технологии просто увеличават пространствения обхват, напрежението и продължителността на битките. За еволюцията на технологичните възможности на оръжията може да се съди по броя на цивилните жертвите в конфликтите от различните периоди на човешката история.


Вижда се, че цивилните жертви растат с увеличаване на асиметричните действия.

Нещо повече, през Втората световна война бойните действия стават триизмерни по суша, въздух и вода, след това действията стават четири измерени с включване на космическото пространство, а по-късно пет измерни с информационното пространство, като за да се победи трябва да се съсредоточават усилията на силите и средствата във всички тези пространства към една цел. Ясно е, че това могат да го направят само богатите държави, при което по-слабите икономически страни нямат никакъв шанс за победа, освен да сменят правилата на играта!

Революция в концепциите за печелене на войната!
Точно за да се противопоставят на това съсредоточаване на сили, огън и маньовър от традиционните концепции, те изобретиха асиметричната концепция за водене на бойни действия.

За съжаление понятието „фронт“ стана отживелица, армиите се смесиха с населението и станаха невидими. Всеки и всичко днес са части от бойно поле и представляват потенциални цели. Фронтовата линия изчезна, защото оръжията станаха толкова точни, че е необходимо армиите да се крият. В миналото армиите се групираха за взаимна защита, а сега всяка струпана на едно място армия представлява лесна цел. Една цел може ли да бъде видяна , тя може да бъде поразена.

От друга страна благодарение на глобалните комуникации формированията могат да се развръщат тайно на територията на врага,  точно когато започва сражението. Представете си как мечка се бие с рояк оси. Колкото и да удря и хапе тя, не може да ги унищожи, а от друга страна тези оси трябва да имат отлична връзка по между си и когато намерят слабост, всички те да жилят на едно и също място. Това се нарича асиметрична заплаха.

След 11 септември 2001 г. стана ясно, че малки държави и отделни терористични организации са в състояние да нападнат Велика сила,  дори от другия край на земното кълбо. Освен това тези заплахи могат да се прикриват, така както и плановете им за постигане на максимално преимущество. В този случай въоръжените сили изградени по традиционен начин губят всякакъв смисъл и не са приложими.

Китайската армия също създаде през 1999 г. асиметрична стратегия наречена „Неограничена война“ (буквално „война без граници“), която включва бойни действия във всички съвременни пространства на бойното поле. Спомнете си, че Китай успешно прихванаха сателит в космоса, разположен на орбита в която са повечето американски разузнавателни сателити. Представете си какво ще стане ако САЩ загубят информационното си превъзходство в региона?

Великите сили няма как да се справят с асиметричните заплахи ако спазват традиционните правила на война, затова беше създадена концепцията за изпреварващ, превантивен удар за борба с тероризма. През 50-те години на миналия век, непосредствено след края на Втората световна война и началото на Студената война, администрацията на американския президент Трюман разработи стратегия за възпиране, чрез използване на заплахи и превантивни действия. Така след 11 септември 2001 г. президентът на САЩ Джордж Буш обяви новата „Изпреварваща проактивна стратегия“ на САЩ в областта на националната сигурност в която се казва, че САЩ трябва да действат превантивно дори и да има несигурно място на атака на врага с цел да се предотвратят такива удари.

Тази доктрина включва три основни фази на нейното прилагане: смяна на режима на страни, които потенциално биха могли да застрашат САЩ, промяна в начина на мислене и начин на живот на населението, строителство и пресъздаване отново на територията, където се смята, че има заплаха. Това включва максимално разграждане и отслабване преди да започне новото строителство.

В западните традиции войната не е непременно свързана с използването на смъртоносни оръжия. Тази традиция следва класическата военна мисъл на Клаузевиц: „Войната е акт на насилие, който има за цел да накара врага, да изпълнява нашата воля. “ В света винаги има война, а въоръжената борба е само една от формите (фазите) на войната. Преходът към шесто поколение войни дава възможност за провеждане на безконтактната война без конвенционалните въоръжени сили.

Така се появява най-модерната концепция за водене на военни конфликти – „Хибридната война“. Това е концепция, обединяваща обичайна война, малка война, цветни революции, психологически операции и кибервойна. В нея се използват всички познати на човечеството средствата и методи за унищожаване на противника, от най-старите примитивни до най-новите технологии за водене на война. Нейната същност е война на не държавни военни формации срещу държавата и без официалното участие на правителствени въоръжените сили по метода на въоръжено нашествие. Те целят не унищожаване на противника, а силово завземане на властта в страната за преразпределение на ресурсите и ролите в социума от новото правителство в интерес на друга страна. Военните експерти описват новия начин на водене на война с термина „война на контролирания хаос.“

В Русия още през 50 –те години полк. Евгени Едуардович я описва като „Метежна война“ . Някой източници определят хибридната война, като разновидност на дифузната война (разпръсната война) Това е модерна версия на въоръжената битка, която дава възможност да се прави всичко, което е забранено при традиционните военни действия.

На научна конференция в Москва Началника на Генералния щаб на Въоръжените сили на Руската федерация армейски генерал Валерий Герасимов казва, че на хибридните заплахи може да се противодейства само с подобни методи, затова се разработва концепцията „Мека сила”. Тази концепция предполага доброволно въвличане в орбитата на интересите на дадена държава, преди всичко за сметка на създаване на привлекателен образ в противовес на „твърдата сила”, опирайки се на принудата и парите. Счита се, че „меката сила” е активно използвана от страните от Запада, разпространявайки ценностите на демокрацията и правата на човека, като приобщава широката международна общественост към своята култура и потребителски предпочитания. От друга страна Руснаците разчитат на културната прилика между славянските народи, като защитник на цивилизацията на православния свят.
Съвременната война не е когато стрелят танкове и артилерия, самолети нанасят удари и войниците стоят на предната линия. Модерната война е като радиацията, не се чувства, но я има. Така в историята на човечеството са изчезнали много народи.

Приема се , че между войната и мира вече няма ясно разграничение. От изследване на войните през последните 100 години се вижда, че всички те се провеждат под формата на граждански конфликти, а не като типичния сблъсък на две армии.  Затова в повечето концептуални документи се избягва думата война, а се предпочита „конфликт“, „конфронтация“ и т.н. Руснаците започнаха да използват думата „мировойна“ или „войномир“.

В теоретичен и практичен план, всички военни концепции се фокусират върху задачата за подтискане волята на врага, като подчиняването му е средство за постигане на целите. Затова една от най-важните задачи в съвременната война е въздействието на масовото съзнание на обществото. Основната печалба в съвременната война не са ресурси, територия или власт, а новите промени в националния манталитет на победената нация. По този начин победителя печели бъдеще за своята цивилизационна култура.

Всяка от страните преследва свои цели и не са възможни компромиси, както при решаването на конфликтите. Понякога се сключва мир, но той е продиктуван по условията на по-силната страна. Победителя образува картината на следвоенния свят. Той съставя резултатите от победата си в международното и националното право и се радва на стратегическите последици от войната, като неконтролируемо използва всички ресурси на победените.

От наблюденията на събитията в Украйна и Сирия се отличават няколко основни метода за водене на настоящите войни. Освен традиционния сблъсък със смъртоносни оръжия се наблюдава и конфронтация в областта на дипломацията, икономиката, културата, религията в съчетание с психологическа и поведенческа война, провеждане на информационни операции, жестоко технологично противоборство, граждански конфликти и терористични атаки. Кампанията се провежда почти едновременно в цялата страна, без да зависи от местните ръководители. 

Характеристики на съвременните войни
Съвременните войни имат цивилизационен характер, това е сблъсък на културно ниво за правото на съществуване на определен социум.

Бъдещите войната ще имат глобален характер – водят се навсякъде по света. От историческа гледна точка се наблюдава промяна на външния вид на войната. Официално се заявява, че бъдещите войни трудно ще намерят непознат противник и непознато място за провеждане на бойните действия. Бившият командващ на съюзните сили в Афганистан, генерал D. Barno каза: „Ние ще участва във войни, за които е трудно да се определи началото и края, бъдещите конфликти са в сянката на войната“. С други думи в тази нестабилна ситуация се налага преразглеждане на класическото понятие за „бойно поле“. В този термин за пространството на битката следва да се включи целия свят, защото мястото на противника не е известно и следователно може да се появи навсякъде.

Войните имат постоянен и универсален характер, тъй като е в ход постоянно увеличаване на интензитета на всички фронтове и театри на войната. Противниците ще използват традиционни, не традиционни и хибридни стратегии, за да заплашват жизнените интереси на противостоящите сили. В тази връзка е необходимо армията да бъде в постоянна готовност за всякакво развитие на ситуацията, навсякъде по света с всякаква възможна структура на военни съюзи и формати .

В същото време естеството на въоръжения конфликт ще зависи главно от промените в геополитическата среда, причинени от борба за власт и ресурси. При такива обстоятелства, стратегическата цел на армията ще бъде използването на такива военни тактики и стратегии, които да направят невъзможна ефективната реакция на врага.

Съвременните войни имат хибриден характер, тъй като се използват всички познати днес средствата и методи за водене на война, от най-старите примитивни методи до най-новите и сложни методи за водене на война.

Съвременните войни имат дифузен характер – взаимното проникване на организационна, технологична и информационна основа. С други думи – това е пътят на война, цивилизована война, инстинктивна, от държавни организирани форми на въоръжена борба, военните закони и военна етика, до общо геноцид на хора на територията на врага и култа към смъртта. Дифузните войни не стават случайно. Те са планирани и организирани.
Съвременната война има всеобхватен характер поради наличието на вътрешен враг. Днешната концепция не се ограничава само до визията на бъдещите военни операции със срещуположни страни, но и изтъква необходимостта да се намали възможността за действия вътре в страната. Врагът може да се появи в неизвестен формат и вътре в страната. Инвазията е от типа мрежова война, няма контролен център. Широко се използват информационните операции и тероризъм.  Ключовата роля на армията се разчита до толкова, че тя да изпълни следващите стъпки след края на военните действия и да понесе основната тежест за преформатиране на живота и манталитета на населението, което си е реална заплаха за националната сигурност. Възможностите на войската се използват за бързо и ефективно внедряване и поддържане на контрол върху дадена територия на различни места и региони. Военните сили са необходими и за да гарантират новото национално статукво.

Войната се храни, чрез доставки на оръжие и гориво, директен грабеж на населението и страната, използват се ресурси на отстъпващата държавна армия, финансова помощ от големи спонсори обикновено от съседни заинтересовани държави.

Бъдещата операционна среда значително се разширява с появата на „петото поле на боя“ – бойните действия се водят по земя, море, въздух, космоса и киберпространството. Цялото национално и културно и информационно пространство ще бъде изпълнено с текстове, филми и хора от друга култура, които целят промяна на националната идентичност. Дори някой автори твърдят, че има и шесто поле на боя – вашите мозъци.

От анализ на най-новите, настоящи конфликти се вижда, че всичко започва с помощ от неправителствени организации, които формират опозиция или „пета колона“ в противостоящата страна. Например руските източници твърдят, че в Украйна това са били “ Свобода на словото “ и “ Американска демокрация за приятели на Америка“ .

Често следва развитие подобно на антиправителствените демонстрации на Майдана в Украйна или „Арабската пролет“ в Египет, Либия и Сирия, които прераства в бунт. Използват се въоръжени групи, екстремисти или престъпни организации в градовете с висока концентрация на населението, под предлог националното недоволство и слабо управление. Създава се режим и стил на безмилостна гражданска война.


След настъпване на пълен хаос, следва влизане на умиротворителни сили, които установяват контрол над местните власти. В крайна сметка се образува ново гражданско правителство, което се признава от световната общност.

Такава война ние можем да загубим, защото:

  • Не осъзнаваме, че това е война! Липсва разбиране за сериозността на момента и нищо не правене.
  • Не знаем как се провежда тази война и нямаме разработени свой собствени концепции за водене на война, нямаме навременно разработени подходящи планове, теории, стратегии и инструменти за война.
  • Не разбираме, че войната е предварителна подготовка, планиране, мобилизиране и тази военна аксиома не се прилага в държавната практика.
  • Не подготвяме новото поколение да бъде готово да служи на отечеството, липа или неадекватно военно обучение на населението за война.
  • Националната икономика няма готовност и не може да реагира в случай на криза, не набелязваме мерки за защита на критичната инфраструктура и не заделяме ресурси и средства за водене на война.
Как да победим в съвременната война?

За да победим в една такава война е необходимо обединение около националния идеал и твърдо противодействие на натиска за промяна на националното ни самосъзнание и културна идентичност, чрез взаимно допълващи се политически средства, икономически и военни действия.

Поради компресиране на събитията във времето ще се изисква ускорена реакция и безпроблемно взаимодействие между всички сфери на държавата. Трябва да се набележат мерки за изтриване границите между държавните структури, гражданските структури на икономиката, насочени към научните изследвания, иновации, производство, информация и промишлените запаси на страната, независимо от обхвата, вида принципите за собственост или за финансиране, за да се гарантира развитието на технологиите, инструментите и решенията, необходими за практическото прилагане на стратегията.

Областите, които ще имат най-голямо значение в бъдеще за засилване на военната мощ на страната са информационните и комуникационни технологии, прилагането на които развива високо точни оръжия, биотехнологии, изкуствен интелект, роботика, както и създаването на различни безпилотни летателни апарати.

В Българските условия трябва да се има предвид, че проблемите на съюзните въоръжени сили и нашата армия не са от един и същ радикал. Техният боен опит не е типичен за нашите условия, защото те водят войни предимно навън, а ние на първо място трябва да защитим собствената си територия. При всички случай в началото на войната ще трябва да предвидим отбранителни операции срещу по-силен противник. За целта е необходимо е да разработим свои собствени концепции, форми и методи за използване на въоръжените сили, които се опират на националния идеал и културна идентичност на българите, за да може противника да получи отпор на всички нива до последния човек.

Източник: postvai

Четирите Френски революции (Част 4) - Якобинската революция и Диктатурата на Робеспиер и терорът по време на Френската революция

Jacobin revolution

От април до септември 1792г. войната върви зле за Франция и французите търпят поражения. Революционерите вече започват да печелят надмощие. На 20 септември френските сили под командването на Дюмурие и Келерман отблъскват пруско-австрийската войска при Валми. Към Ноември французите са окупирали цяла Белгия. Сега срещу тях е коалиция на Австрия, Прусия, Испания, Обединените провинции и Великобритания, която успява да спъне техния напредък. През декември доминираният от якобинците Конвент издава прокламация, призоваваща пролетариата на Европа да се вдигне на бунт срещу държавното управление. Това е призив за Световна революция в съответствие с доктрината на Вайсхаупт, но насочена предимно срещу коалицията. Пролетариатът не се вдига.

През пролетта на 1793г. войната носи нови френски поражения (в Обединените провинции, Белгия и на Рейн.) Дюмурие дезертира в Австрия. Якобинската власт се засилва, а жирондистите са държави отговорни за загубите на френската армия и дезертьорството на Дюмурите, и те губят популярност, тъй като не адресират оплакванията на работниците. (На този етап Томас Джеферсън, който прекарва три години във Франция и вярва, че повечето французи са якобинци и че революцията във Франция е ,,красива", пише на Брисо на 8 май 1793г., казвайки, че е ,,вечно привързан към принципите" на Френската революция.)

Масонско, водено от якобинците народно въстание срещу жирондистите започва в Париж на 31 май 1793г. На 2 юни Конвентът е заобиколен от въоръжени метежници - масони-якобинци. Тълпата е въоръжена от Якобинската комуна и се ръководи от Анрио, който нарежда ареста на 29 жирондистки депутати, чиито имена диктува. Якобинските монтаняри командват и предприемат спешни мерки за защита на Революцията и за адресиране на исканията на работниците. Много жирондисти бягат в провинциите, за да подклаждат нови бунтове срещу Конвента, но нямат народната подкрепа. Жирондистката революция е в края си.

Монтанярите - якобинците Дантон, Робеспиер и Марат - ръководят Конвента след падането на жирондистите и дават политически израз на Революцията. Те покровителстват долните класи за сметка на буржоазията, която е защитавана от жирондистите. Страната е в различна ситуация: Франция е завладяна от Коалицията и 60 департамента са се вдигнали срещу Конвента. Бушува гражданска война, включваща контрареволюционно движение (,,Vendee") и крачки към федерализъм в Нормандия и Прованс. Нова конституция, базирана на Декларацията за правата на човека и признаваща народното право на бунт, е одобрена от Конвента, но не може да влезе в сила, докато заплахата от Коалицията не престане.

Силата на останалите жирондисти намалява след смъртта на Марат. Марат - символ на монтанярите - е изправен пред Революционен трибунал през април, но е оправдан. Лекува кожната си инфекция с бани, когато Шарлот Кордей, млада поддръжница на жирондистите, успява да влезе в стаята му и многократно го пробожда.

На 10 октомври Конвентът обявява, че временното правителство на Франция ще е революционно до възстановяването на мира. С други думи, якобинският Конвент, одобрен през юни, който позволява всеобщо избирателно право, правото на препитание и безплатно образование, е отложен. На негово място ще има силно, централизирано, диктаторско управление. Комитетът за обществена безопасност е основан през април. (Никой не е в безопасност при този Комитет, който претендира да защитава обществеността.) Робеспиер замества Дантон в него през юли и заема мястото си заедно със Сен-Андре, Карно, Барер, Кутон и Сен-Жус. Комитетът за обща сигурност е главният орган на полицията и Законът за заподозрението, въз основа на който действа, е отговорен за задържането на поне 300 хиляди граждани, 10 хиляди от които умират в затвора.

Диктатурата на Робеспиер и терорът по време на Френската революция (1793-1794г.)
Към края на 1793г. френската икономика е в пълен хаос, а новата Революционна република е изправена пред стотици хиляди работници, за които няма работа; това е особено вярно за онези, които работят в свързаните с лукса занаяти. Революционните водачи под ръководството на Робеспиер (който се е срещнал с Вайсхаупт в Париж) се заемат с ,,обезлюдяване" (или ,,редуциране на населението". Съвсем просто казано, 25-милионното население на Франция трябва да се намали на 16 милиона (според един източник) или дори на 8 милиона. Както пише Неста Уебстър, ,,системата на Терора е отговор на проблема с безработицата".

Революционните комитети, отговарящи за изтреблението, работят денонощно. Използват карти, за да установят колко души във всеки град или провинция трябва да се избият, за да се стигне до общия брой 8 милиона изтребени. Буржоазията страда. В провинциите всеки, заподозрян в контрареволюционни склонности, е екзекутиран след скалъпен бързо. Стотици много скоро умират по този начин.

На 5 септември Терорът е поверен на специална армия от 6000 революционери. Тя затваря осъдените от местните революционери, докато революционните трибунали и военните комисии издават 17 хиляди смъртни присъди.

Ширят се поголовна сеч, канибализъм, пиянство и кражби. Започва кампания и срещу религията и през септември стотици хвърлени в затвора свещеници са убити след призив на Клуц - илюминатизирания якобински автор на ,,The Universal Republic" (,,Световната република"). Всяко село или улица, чието име напомня за християнството, кралското семейство или феодализма, е преименувано - в съответствие с политиката на Вайсхаупт. Илюминатът Шумет (който заедно с Ебер контролира Парижката комуна) превръща запасяването с храна в углавно престъпление и в програма за дехристиянизиране, която забранява религиозните церемонии във или извън църквите, разпространява обяви из гробищата, информации, че ,,Смъртта е вечен сън" (мото на илюминатите). Катедралата Нотр-Дам е преименувана на Храм на разума, а момиче от хора е качено на трона като Богиня на разума. В църквите се празнуват Празници на разума в съответствие с учението на Вайсхаупт: ,,Разумът трябва да е единственият кодекс на човека". Религиозните одежди и принадлежности са осмивани, а календарът е реформиран: седмицата сега има десет дни, а в месеца има три десетдневни периода.

За революционерите Богинята на разума е синоним на Богинята на природата, тъй като обещава нова Златна епоха. Рационализмът се слива с езичеството, което отразява интереса на франкмасонството към предхристиянската античност (особено към фигурата на Питагор, на когото Вайсхаупт нарича произведението, в което очертава илюминатството като политическа философия). Езическите символи изобилстват. Новата Република е обявена по време на есенното равноденствие на 22 септември 1792г. в момент (важен за езичниците), когато има пълно равенство между дена и нощта, тъй като и двете са точно по 12 часа. Високият олтар в Нотр-Дам е заменен с купчина пръст. Бастилията (която е атакувана през юли 1789г.) е срината със земята, а мястото, на което се е издигала, върнато на природата. То се превръща в пръстена сцена на езическите фестивали на новата Република. В центъра му се издига огромна статуя на Изида, или самата Природата. Фестивалите тук и на по-големите ,,Champs de Mars" (,,Марсон полета") подклаждат нов дух на национализъм.

На 4 декември Конвентът приема закон, централизиращ властта в парламентарна диктатура, като начело е Комитетът за обществена безопасност. Никога не е съществувала по-голяма Обществена опасност. Всички местни администратори, трибунали и революционни комитети минават под негов контрол, а Якобинските клубове следят всички служители. Комитетът се опитва да спре ултрареволюционното поведение, включително това на дехристиянизаторите, които вандалстват или затварят църквите. Ребеспиер е за деистична гражданска религия и обявява подобно поведение за контрареволюционно.

На Коледа през 1793г. Робеспиер оправдава колективната диктатура на Националния конвент и административната централизация. В Конвента дехристиянизаторите под ръководството на атеиста Ебер се противопоставят на ,,Снизходителните", водени от Дантон, които смятат, че Терорът трябва да намалее. В началото на 1794г. Робеспиер получава върховенство, като става причина и двамата водачи да бъдат гилотинирани след речите, които изнася: Ебер през април заради антихристиянските си дейности в стил Вайсхаупт, които Робеспиер като деист не одобрява, а Дантон (заедно с Дюмулен) - през май, тъй като иска преждевременно да прекрати Терора.

,,Диктатурата" на Робеспиер е обвинена за Терора. Той повече от всеки друг член на Комитета за обществена безопасност е пред погледите на обществеността, тъй като е основен говорител на Конвента. Робеспиер не е социалист, а последовател на Русо и следователно не е илюминат по калъпа на Вайсхаупт. Докато Вайсхаупт пирува при анархията на Революцията, искайки разрушение и ликвидиране сами за себе си, Робеспиер и Сен-Жус възприемат анархията на Революцията като средство за постигане на цел, както е за Русо, а целта е установяване на бъдещата Утопия, при която ще има Държавен социализъм, след като буржоазията бъдеше елиминирана. Робеспиер осъзнава, че Комитетът иска обществен дух, свободен от лични интереси, който нарича ,,Добродетел" (следвайки Русо) и който според него може да се стимулира чрез Терор.

В доклад за Националния конвент през май той твърди, че има Върховно същество, ,,Бог", и безсмъртна душа, тъй като те напомнят на човека за справедливостта. ,,Терорът не е нищо друго освен справедливост", обявява Робеспиер. Неговият ученик Сен-Жус издава декрет, че притежанията на заподозрените ще се разпределят сред патриотите. На 4 юни 1794г., на 35-годишна възраст, Робеспиер е избран за председател на Конвента и председателства първия Фестивал, който посвещава на своя култ към Върховното същество. Илюминатизираните атеисти на Вайсхаупт, които следват култа към Разума, са засегнати. Идва новината, че френската армия е спечелила блестяща победа над австрийците и чувствайки се още по-силен, Робеспиер говори за нуждата от нова чистка. На 10 юни Комитетът за обществена безопасност въвежда нови репресивни мерки и отприщва ,,Големия терор", в който само през юни са гилотинирани 1300 души. Според оценките 17 хиляди ,,контрареволюционери" са гилотинирани по време на Терора в Париж през 1793-94г.

Робеспиер демонстрира презрение към Конвента от позицията си на абсолютна власт. Изнесъл е 450 речи в Законодателното събрание и Якобинския клуб и е станал раздразнителен заради умората. Страни от Националния конвент и Комитета за обществена безопасност, говорейки само в тамплиерския Якобински клуб. Страхувайки се за живота си, членове на Комитета за обща безопасност започват да заговорничат срещу него. Робеспиер отива в Националния конвент на 26 юни и Талиен, представляващ група, която се страхува, че може би е неин ред за гилотината, освен ако не се отърве от него, го (Робеспиер ,,Неподкупния") обвинява в Националния конвент в деспотизъм.

Робеспиер се опитва да издейства изслушване, но е арестуван и отведен в затвора Люксембург. Пазачът отказва да го затвори и Комитетът го освобождава и той живее в кметството (,,Hotel de Ville"). Санкюлотите (неговата тълпа поддръжници от дребни търговци) не го спасява и Националният конвент го обявява извън закона. Той отказва да поведе въстание. На 27 юли (9 термидор) въоръжена сила влиза в ,,Hotel de Ville", настава сбиване, тъй като тълпата се опитва да го арестува. Робеспиер се опитва да се застреля, но успява само да раздроби челюстта си. На 28 юли е довлачен кървящ на ешафода в ,,Place de la Revolution" и умира на гилотината заедно със Сен-Жус. Поддръжниците на тирана в Събранието и войнствените членове на Комуната го следват - общо 108 души. На 27 юли на гилотината са екзекутирани 45 антиробеспиеристи, а през следващите три дни - 104 негови поддръжници. Социалните закони и идеалът за икономическо равенство вече не се прилагат.

Близкият Изток в Американската геополитика - конструктивен контролиран хаос


За първи път терминът ,,Middle East" (което в буквален превод означава ,,Среден Изток") се използва от британското Външно министерство още през XIX век, но и досега си остава разтегливо понятие. Навремето британците разделят Изтока на „Близък Изток” (Near East, най-близкият до Обединеното Кралство източен регион), „Далечен Изток”(Far East), разположен източно от Британска Индия, и „Среден Изток” (Middle East), заемащ пространството между Британска Индия и Близкия Изток (до Първата световна война, британците обозначават с това понятие територията на Иран, Афганистан, Централна Азия и Кавказ – б.р.) . Разделението е полезно за организиране дейността на Форийн Офис, но е важно и за региона, доколкото британците и донякъде французите определят не само името му, а и държавите, които по-късно възникват в тази част на света.

Близкият и Големият Близък Изток
Днес терминът Middle East се отъждествява с понятието Близък Изток, като обикновено в него се се включват Бахрейн, Египет, Иран, Ирак, Израел, Йордания, Кувейт, Ливан, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Сирия, Турция, ОАЕ, Йемен и палестинските територии (Ивицата Газа и Западния бряг). Тоест, с него се обозначават страните, доминирани от исляма и разположени на запад от Афганистан до северноафриканския бряг. С изключение на Иран и Турция, регионът е предимно арабски и е почти изцяло мюсюлмански. Политическият му пейзаж се очертава от британците, които се опитват да създадат в него национални държави по европейски модел. Така те подпомагат усилията на доминираните от династията Ал Сауд и изповядваши уахабизма бедуински племена да обединят Арабския полуостров, създавайки през 1932 днешното Кралство Саудитска Арабия. Египет и Ирак, които непосредствено след края на Първата световна война са британски протекторати, по-късно стават формално независими монархии, но Лондон запазва ключвите си позиции в тях. Турция и Иран, където британците също имат сериозно влияние, пък се оформят като светски държави.

Тази политика стимулира появата на две важни разделителни линии в Близкия Изток. Първата е между европейския секуларизъм и Исляма, а втората - между държавите, създадени, съобразно британските представи за реалностите в региона. Според частната аналитична агенция Стратфор (т.н. „сенчесто ЦРУ”), в основата на разбирането за Близкия Изток трябва да се постави именно оформянето на новата политическа география в региона след Първата световна война. През втората половина на ХХ век, наложилите се в ключови държави като Египет, Сирия и Ирак светски националистически режими, влизат в остра конфронтация със създадената след Втората световна война държава Израел, ползваща се с подкрепата на Запада, което допълнително усилва религиозните настроения сред тяхното население.

В края на ХХ век крахът на Съветския съюз още повече укрепи позициите на исляма в региона, а след 1956 САЩ окончателно поеха ролята, която преди това Великобритания играеше в него.

Прогонването на съветските войски от Афганистан през 1989 и последвалото отдръпване на наследилата рухналия СССР Русия от региона, вдъхна нови сили в идеята за панислямско възраждане и създаването на транснационален халифат, който да премахне съществуващите изкуствени държавни образувания в региона и да подчини политическите реалности на нормите на исляма. В същото време, стабилните светски режими в него се превърнаха в пречка за реализацията на глобалните американски интереси. В Близкия Изток такива бяха Ирак и Сирия, а в Северна Африка - Либия, Египет и донякъде Тунис. В тях хората живееха по-добре и се чувстваха по-сигурни от населението в повечето съседни държави. За да може Западът да реализира своите геополитическите интереси, тези режими трябваше да бъдат премахнати. С подвеждащи дипломатически ходове САЩ първоначално провокираха Садам Хюсеин да нападне Кувейт, а след това превърнаха иракската агресия в повод за т.нар. Първа война в Залива. Впоследствие, използвайки всички възможности за дезинформация и манипулиране на общественото мнение, те създадоха необходимите предпоставки за американската военна интервенция Ирак и свалянето на Саддам Хюсеин. В Тунис, Либия и Египет сценарият беше различен. Правителствата в тези държави бяха свалени с помощта на технологиите на цветните революции, осъществени в рамките на т.нар. „арабска пролет”.

Тук няма да се спирам на въпроса, какво точно представлява феноменът на „арабската пролет” и доколко тя може да се разглежда като спонтанно регионално протестно движение. Ще се опитам да покажа обаче, че събитията през последните десетилетия представляват реализация на дългосрочните геополитически планове на американската администрация за генерирането на „контролиран хаос” в региона на Близкия Изток и Северна Африка (т.е. в т.нар. Голям Близък Изток – политически и географски термин, който се използва от началото на 80-те години на ХХ век насам – б.р.).

Евразийските Балкани
Навремето, в знаменитата си книга "Голямата шахматна дъска" Збигнев Бжежински определя Южен Кавказ, Предна и Централна Азия като „Евразийски Балкани”. В това понятие той включва кавказките постсъветски републики Грузия, Азербайджан и Армения, централноазиатските Казахстан, Узбекистан, Киргизстан, Таджикистан и Туркменистан, а също Афганистан и части от Иран и Турция. Това беше цинично откровение за провежданата от САЩ геополитика на „контролиран хаос”, като още тогава пролича, че Белият дом вижда бъдещото развитие на региона чрез създаване на т.нар. „Нов Близък Изток” (термин, лансиран през 2006 от тогавашния държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс, като заместващ по-стария и по-импозантен термин "Голям Близък Изток" - б.р.).

Терминът "балканизация" традиционно се свързва с наличието на етнически конфликти и претенции между съседи. Както е известно, икономическите интереси на тогавашните „велики сили” доведоха до своеволното прекрояване на Балканите сред Първата и Втората световна война. Последиците от тази политика на Запада са непрекъснатите териториални претенции и незатихващо етническо напрежение между съседните държави от региона, което и днес се отразява негативно върху интеграционните тенденции в Европа. Балканизирането на голяма част от Евразия ще означава генериране на нестабилност в много по-голяма територия с много повече население, която и без това е силно етнически и религиозно разделена. Няма никакво съмнение, че при реализацията на подобни планове ще нарасне несигурността в целия Близък Изток, което ще засегне и съседните региони, включително Югоизточна Европа. А оттук преминават важни транспортни и енергийни инфраструктури, обслужващи развитите западноевропейски държави.

Още през 1991 неоконсерватори като Пол Уолфовиц например, лансират идеята за насилствена смяна на режима в Ирак. При това още тогава е ясно, че основната цел не е толкова премахването на Саддам Хюсеин, колкото ликвидирането на Ирак като самостоятелна и суверенна държава. През 1996 Ричард Пърл (шеф на Съвета по отбранителна политика на САЩ през 2001-2003) и външнополитическият експерт Дейвид Вурмсър изготвят документ относно бъдещата американската политика в Средния Изток в който формулират следните четири препоръки към администрацията на Белия дом:

  • - Да се премахне Ясер Арафат и върху палестинските политически лидери да се стовари отговорността за всички терористични акции, осъществявани в Палестина, включително и за атаките на Хамас;
  • - Да се подготвят условия, позволяващи на Съединените щати да свалят режима на Саддам Хюсеин;
  • - След като Саддам Хюсеин бъде премахнат, САЩ да започнат война срещу Сирия, включително, осъществявайки въздушни бомбардировки срещу сирийските военни части, разположени на ливанска територия;
  • - Премахване на баасистките режими в Багдад и Дамаск посредством „демократизацията” на целия арабски свят, включително чрез евентуални военни операции срещу Иран, Саудитска Арабия и, като крайна цел, Египет;
През 1996 израелският Институт за съвременни стратегически и политически изследвания (IASPS) изготвя доклада A clean break: a new strategy for securing the realm, в която се предлага стратегия за гарантиране сигурността на страната, съобразена със съвременните реалности. В нея се препоръчва на бъдещото правителство на Бенямин Нетаняху да се откаже от следвания до този момент модел и да заложи на „съвсем нова интелектуална постановка, която възвръща стратегическата инициатива и гарантира на нацията условия за използването на всички възможности …”. В доклада се посочва и начинът, по който Израел ще може да „моделира стратегическата си среда”, започвайки с премахването на Саддам Хюсеин и възстановяването в Ирак на Хашемитската династия, управлявала страната през 1921-1958. Разчита се, че така Ирак ще попадне под влиянието на йорданския клон на Хашемитите, а Израел, съвместно с Турция и Йордания, ще формират ос, която ще отслаби Сирия и нейния основен регионален съюзник - Иран. В Израел планират, с помощта на Йордания, да ерозират позициите на тези две страни и да възстановят предишните си добри отношения с шиитската общност в бъдещото Хашемитска кралство в Ирак. Така „Израел не само ще отслаби своите неприятели, но и ще ги превъзхожда”.

През 1997 неоконсерваторите Уйлям Кристъл и Робърт Кейган създават изключително влиятелният мозъчен тръст „Проект за нов американски век” (Project for a New American Century - PNAC). През 2000 той изготвя доклада „Възстановяване на американската отбрана: стратегии, сили и ресурси за един нов век” (Rebuilding America’s Defenses) в който се изтъква, че „Америка трябва да се стреми да съхрани и разшири позицията си на глобален лидер чрез поддържане превъзходството на американските въоръжени сили“. Там обаче ясно се посочва и необходимостта от дестабилизиране на региона на Близкия Изток с цел промяна на „стратегическата среда”, както и от драстично разширяване на американските бази там.

Новият Близък Изток
След разрушаването на богатите на петрол Ирак и Либия и предприетите целенасочени усилия за дестабилизация на Египет и Сирия, САЩ и Израел разчитат, че ще могат да поддържат дълготраен хаос в региона с цел постигане на стратегическите си цели в тази част на света. Между другото, участниците в споменатия по-горе проект PNAC не само апелират за смяна на режимите в целия Близък Изток и Северна Африка, но посочват и повода, който да се използва за целта – един „Нов Пърл Харбър”. В тази връзка някои анализатори приемат 11 септември 2001 и началото на войната срещу тероризма като отправна точка на действията за промяна на режимите в споменатите държави.

През юни 2006 бившият американски военен разузнавач подполковник Ралф Питърс лансира в Armed Forces Journal идеята за преначертаване на границите в Близкия Изток. Питърс е бивш служител в екипа на заместник директора на разузнаването към Департамента по отбраната на САЩ и е имал достъп до документи с най-високо ниво на секретност, работил е като разузнавач в Европа и е специалист по проблемите на бившия Съветския съюз.

В статиите си той обосновава необходимостта от промяна на режимите в Сирия, Иран и Пакистан. Прогнозирайки развитието на събитията в Близкия Изток след действията на НАТО в региона, той илюстрира статията си „Кървави граници: как би трябвало да изглежда един по-добър Близък Изток” с вдигналата голям шум карта на новите и „по-справедливи” граници в региона. Идеите му кореспондират с тези в посочения по-горе доклад на PNAC. Тезите на Питърс дават доста точна представа за плановете на САЩ относно бъдещото развитие на региона. Според него, промяната на границите в Близкия Изток дава възможност за повишаване на сигурността в него.

Предлагайки своята карта на „по-добрия Близък Изток”, Питърс обаче не отчита силната съпротива на хората, населяващи даден регион, изповядващи една религия, използващи един език и имащи вековно културно наследство и хилядолетни традиции, срещу подобно прекрояване на границите. Очевидно е, че те ще противодействат с всички сили на такъв тип промени и ще се борят отчаяно и докрай за да запазят статуквото и за своите деца. Между другото, миналият век премина в непрекъснати войни, именно поради подобни неконструктивни решения. С реализация на идеята на Питърс историята рискува да се повтори в още по-остър вариант.


Промените на границите в Близкия Изток, предлагани от Ралф Питърс
В картата на Питърс прави впечатление, къде попадат находищата на енергоносители след промяната на границите в региона. Един подробен анализ в този аспект също дава отговор на доста въпроси. Впрочем, ето какво казва самият Ралф Питърс: „Докато нашите мъже и жени в униформа продължават да се борят против тероризма, за победа на демокрацията и за достъп до петролните запаси, …. този голям регион ще поднася непрекъснати проблеми по всеки един фронт.”

Четири години преди началото на „арабската пролет” известният американски разследващ журналист Сиймор Хърш, носител на наградата Пулицър, публикува в списание New Yorker статията „Подкрепя ли новата политика на правителството нашите врагове във войната срещу тероризма?” В нея той посочва, че с политиката си по отношение на Ирак, администрацията на президента Буш де факто е преразгледала своите приоритети в Близкия Изток. Хърш отбелязва, че в Ливан американската администрация активно се ангажира в провеждането на тайни операции съвместно със сунитското правителство на Саудитска Арабия с цел отслабване на Хизбула, която се подкрепя от Иран. Подобни действия САЩ провеждат и директно срещу Иран и неговия съюзник Сирия. Според Хърш, страничният ефект от подобна политика ще бъде засилване на екстремистки настроените сунитски групи, които изповядват един крайно войнствен ислям и симпатизират на Ал Кайда.

През юли 2011 бившият заместник-министър на отбраната на САЩ Дъглас Фейт публикува книга, в която се съдържат откъси от доклада на държавния секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд до президента Джордж Буш от 30 септември 2001. В него се препоръчва администрацията да не се фокусира само върху Осама бин Ладен и терористичната мрежа на Ал Кайда, а да си постави за цел смяната на режимите в редица държави от региона на Близкия Изток. Приблизително по същото време (2 март 2007) американската разследваща журналистка Ейми Гудман публикува интервю с генерал Уесли Кларк, върховен главнокомандващ на войските на НАТО по време на войната в Косово. През 2004 Кларк участва в президентската кампания на Демократическата партия. Интервюто е доста дълго, но част от него пряко засяга политиката на САЩ в региона на Близкия Изток и Северна Африка.

На въпрос относно американската политика спрямо Ирак генерал Кларк отговаря така: „….бях в Пентагона непосредствено след 11 септември. Десетина дни след тази дата отидох там и се видях със секретаря по отбраната Ръмсфелд и заместника му Уолфовиц. Слязох по стълбите за да поздравя някои от хората на Обединеното командване, които са работили за мен, и един от генералите ме повика”. Между двамата протича следния разговор:

Генералът: „Сър, елате да си кажем няколко думи”.
Уесли Кларк: „Вие сте твърде зает.”
Г.: „Не, не. Взехме решение за война срещу Ирак.”
У.К.: „Ще обявим война на Ирак? Защо?”
Г.: „Не знам. Струва ми се, че не знаят какво друго да направят.”
У.К.: „Добре, получиха ли някаква информация, свързваща Саддам с Ал Кайда?”
Г.:”Не, не. Няма нищо ново в тази насока. Просто взеха решение за война с Ирак. Струва ми се, че просто не знаем какво да правим с терористите, но имаме добра армия и можем да сваляме правителства. Мислят, че ако единственото, което имаш е чук, проблемът е да намериш пирон.”

Няколко седмици по-късно Уесли Кларк отново се вижда със същия генерал и двамата отново обсъждат Ирак.
У.К.: „Все още ли възнамеряваме да нападнем Ирак?”
Г.: ”О, по-лошо от това. (навежда се над бюрото си и взема лист хартия) Взех това току що от „горе” (т.е. от кабинета на държавния секретар по отбраната). Днес. Това е план, как смятаме да ликвидираме седем държави за пет години, започвайки с Ирак, след това Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и накрая Иран.”
У.К. „Това секретно ли е?
Г. „Да, сър.”
У.К. „Добре, тогава не ми го показвай.”

В книгата си „Спечелване на модерните войни” Уесли Кларк потвърждава казаното в интервюто пред Ейми Гудман.,

През юни 2006, по време на посещението си в Тел Авив, тогавашният американски държавен секретар Кондолиза Райс лансира термина „Нов Близък Изток”, вместо по-старото и твърде импозантно понятие „Голям Близък Изток”. Редица анализатори свързват това с въвеждането в експлоатация на източносредиземноморския терминал на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Новият термин се възприема и от израелския министър председател, който го използва за да коментира американската позиция по въпросите на израелско-ливанските отношения.

Въвеждането на понятието „Нов Близък Изток” се тълкува от мнозина като начало на реализацията на нова англо-американско-израелска военна доктрина за региона, в чиито рамки Ливан се разглежда като ключова държава за генерирането на „контролиран конструктивен хаос” в целия Близък Изток. Разчита се, че дестабилизирането на региона в резултат от това, ще даде възможност на САЩ, Великобритания и Израел да преначертаят картата на Близкия Изток в съответствие с геостратегически си цели.

Пак през 2006, разяснявайки позицията на САЩ относно израелските атаки срещу Ливан, Кондолиза Райс подчертава, че САЩ очакват възникването на качествено нова ситуация в Близкия Изток. Тези нейни изказвания пораждат остри критики, както от страна на Ливан, така и на редица международни наблюдатели.

Според американския геополитически експерт Тони Карталучи, поддържането на стабилност в региона никога не е било цел на САЩ. Още през 2007 източници от Пентагона и разузнавателната общност на САЩ разкриха конспиративен план за провокиране на войни с цел раздробяването на Близкия Изток, като за целта бъдат подкрепени с оръжие и финансови средства екстремистки групировки като „Мюсюлмански братя” и Ал Кайда.

През 2008 американският политически анализатор Гарет Портър посочва, че три седмици след 11 септември 2001 тогавашния държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд дефинира като официална военна цел отстраняването на Садам Хюсеин със сила, както и последващото сваляне на режимите в Иран, Сирия и други държави в Близкия Изток. Това се съдържа в документ, изготвен от заместника на Ръмсфелд Дъглас Фейт, относно плановете за военни действия в Ирак. В него висши американски военни подкрепят идеята САЩ да прекроят картата на Близкия Изток посредством военна интервенция.

От друг документ на Държавния департамент по отбраната става ясно, че американските планове за военна интервенция в тези държави не са свързани с тяхната (реална или въображаема) подкрепа за тероризма. В него се отбелязва, че Департаментът по отбраната ще се стреми да изолира съответните държави и да „отслаби, намали или разруши” техния военен потенциал, като за целта може да използва дори оръжия за масово поразяване. Документът е предоставен на Белия дом само две седмици след като Буш одобрява военната операция на САЩ в Афганистан, насочена срещу Бин Ладен и режима на талибаните.

В продължение на години САЩ и някои техни съюзници от НАТО съзнателно влошаваха ситуацията в „Големия Близък Изток”, въоръжавайки екстремистките групировки в Либия, както и в близост до сирийските граници. През август 2011 говорителят на Белия дом Джей Карни заяви, че сирийският президент Башар Асад е виновен за „ужасните действия” в страната и, че Сирия ще бъде по-добра без него. Междувременно, президентът Обама и други служители от неговата администрацията публично бяха обявили, че Асад е „загубил легитимност” и би следвало да даде ход на демократични промени в Сирия или да се оттегли.

По същото време бомбардировките на НАТО вече бяха ликвидирали Либия като единна държава, САЩ на практика водеха война в Сомалия и се опитваха да оправдаят евентуална бъдеща война срещу Иран и Ливан. Обяснение за тези широкомащабни американски военни действия в Средния Изток дават множество публикации в медиите.

През март 2013 британският Telegraph изнася данни, че САЩ и някои техни европейски съюзници въоръжават сирийските бунтовници, като за целта са организирали въздушен мост през Загреб. В статията се твърди, че по искане на САЩ със 75 полета, финансирани от Саудитска Арабия, на бунтовниците е било изпратено над 3 000 тона различно въоръжение. Същият месец и New York Тimes признава, че ЦРУ подпомага арабските правителства и Турция, които подкрепят ислямистката опозиция в Сирия доставяйки по въздуха в Йордания и Турция оръжие за нея.

Според споменатия по-горе Тони Карталучи, помощта за ислямистите в Сирия от страна на САЩ, НАТО и някои арабски държави не оставя съмнение, че описаната през 2007 от Хърш и обявена от мнозина за „конспиративна” теза, в действителност се осъществява като съвсем реален план. САЩ не отричат, че въоръжават и екипират „умерените” сирийски опозиционери със стотици милиони долари. Тази американска помощ обаче попада у свързаните с Ал Каида терористични групи като Ан-Нусра и Ислямска държава, които постепенно изместват т.н. „умерени”, понеже последните никога не са били сериозни противници на Асад. През 2014 вече беше очевидно, че Ислямска държава (ИД) действа по цялото протежение на сирийско–турската граница, където ЦРУ от години провежда „мониторинг” и доставя въоръжение на „умерените” противници на режима в Дамаск.

Заключение
Сред анализаторите преобладава становището, че навремето американският президент Буш използва трагедията от 11 септември 2001 като повод за изпращането на американската военна машина в региона на Големия Близък Изток. Изкуствено създадената опасност от международния тероризъм позволи на САЩ да направят това сравнително бързо и безпрепятствено, като дори бяха подпомогнати в това отношение от международната общност. Постепенно американската администрация започна да игнорира Афганистан и пренасочи вниманието си към Ирак. Впрочем, още преди да започне войната срещу Ирак в САЩ вече са разработени планове, касаещи бъдещето на Сирия, Ливан, Иран, Саудитска Арабия и Египет.

Идеята за преначертаване на границите в региона води до неговата дестабилизация, което днес вече е факт. Досегашното развитие на събитията в Близкия Изток и Северна Африка показва всичко друго, но не и намаляване на напрежението. Продължават опитите да се насажда непримиримо отношение и несъвместимост между отделните етноси и културни традиции в региона, което се очертава като приоритетна задача на тайните операции на спецслужбите. Разчита се на вековната омраза между шиити и сунити, между перси и араби, между кюрди, араби и турци и т.н.. В това направление работят и правителствата на някои държави в региона като Саудитска Арабия, Катар и Турция.

Тази американска политика цели също да подпомогне Израел за създаването на "буферна зона" около границите му и да улесни реализацията на проекта за „Нов Близък Изток”. Атаките на Израел към Ливан продължават и са в синхрон с англо-американските геостратегически планове за създаване на „Нов световен ред”. Окупацията на Ирак и обещанието за формиране на самостоятелна кюрдска държава спомагат за „балканизацията”, т.е. раздробяването на целия Близък Изток. Преди и по време на иракската война САЩ дадоха надежди на кюрдите, че впоследствие ще се върви към създаването на независим Кюрдистан. Това, разбира се, не може да стане без промяна на териториалната конфигурация, засягаща няколко държави от региона.

Идеята за балканизирането на Близкия Изток касае десет държави, които ще бъдат засегнати от реализацията и в една или друга степен. Това са Турция, Иран, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Туркменистан, Азербайджан, Армения и Грузия. Почти сигурно е, че Афганистан също ще се почувства засегнат. Две от тези страни – Турция и Иран - са ключови регионални геостратегически играчи, но в същото време и двете имат проблеми с етническото напрежение на собствената си територия. Дестабилизирането на която и да било от тях (да не говорим и за двете) ще повиши напрежението в целия регион до неконтролируема степен.

През септември 2006 прословутата карта на Ралф Питърс за бъдещия „Нов Близък Изток” беше дискутирана във Военния колеж на НАТО в Рим. Това провокира острата реакция на Турция, в лицето на тогаващния началник на Генералния щаб генерал Яшар Буюканът. Той изрази протестите на турската страна заради показването на тази карта, по време на срещата си с председателя на Съвета на началник-щабовете на въоръжените сили на САЩ Питър Пейс. Впрочем, от американска страна не бяха положени кой знае какви усилия за успокояванено на Анкара. Между другото идеята на Питърс беше дискутирана в Националната военна академия на САЩ още преди официалното й представяне пред натовските среди в Рим.

В унисон с изразеното от Бжежински становище, че основни стълбове на стабилността в региона са Турция и Иран, Белият дом възприе тезата, че генерирането на хаос в Близкия Изток е предпоставка за преначертаване границите на държавите в региона и реализация на проекта "Нов Близък Изток”. Смята се, че това ще укрепи англо-американските позиции в Близкия Изток и Централна Азия.

Преначертаването на границите и парцелирането на Близкия Изток и на Източното Средиземноморие, от бреговете на Ливан и Сирия до Анадола, Персийския залив и Иранското плато ще помогне за постигането на дългосрочни икономически, стратегически и военни цели на САЩ, Великобритания и Израел в региона. Реализацията на този геополитически проект може да стане чрез разгръщането на мащабни военни действия в Близкия Изток.

Основната цел на тези военни действия е разделянето на Ирак и преформатирането на целия близкоизночен регион и тъкмо това наблюдаваме в момента. С началото на войната срещу Саддам Хюсеин съдбата на Ирак беше предопределена. Той трябваше да престане да съществува като самостоятелно държавно образувание. Планът за разделянето на страната беше разработен в Пентагона повече от десет години преди практическата му реализация и крайната му цел бе именно ликвидирането на иракската държава.

Ирак, който преди войната беше централизирана държава, сега е в състояние на перманентна гражданска война, поради непримиримата вражда между отделните части на неговото население: сунити, шиити и кюрди. В своите планове Белият дом вероятно все още вижда Ирак, разделен поне на три части, като самостоятелни квазидържави – в района около Багдад и на юг от него - населен от шиити, сунитски район на северозапад и кюрдски анклав, който от години се стреми към независимост. Според експерта по Близкия Изток Дариус Наземроая, който анализира развитието на "арабската пролет" още от самото и начало, разделянето на Ирак на три отделни държави е част от далеч по-мащабен процес за преначертаване картата на Близкия Изток.

В Ирак бяха унищожени не само армията и полицията, но и всички институции, гарантиращи съществуването на една самостоятелна държава - системата за образование, всички важни инфраструктури, като пътища, мостове, електростанции, водоснабдителни мрежи, музеи, училища и т.н. Този процес закономерно даде отражение върху развоя на събитията в региона и беше важна предпоставка за избухването на гражданската война в Сирия.

Лобистите на проекта „Нов Близък Изток” и преначертаването на границите в региона не отчитат обаче, основните причини, пораждащи конфликтите в региона. Почти всички те са следствие от сбърканата политика на Запада, която стимулира вътрешното насилие, разделението и етническото напрежение. Разбира се, от години насам това се наблюдава не само в Близкия Изток, но този път мащабите и целите наистина имат геополитически измерения.

Събитията в Ирак и Сирия са сред многото примери за последиците от англо-американската стратегия „разделяй и владей”, която днес може да се формулира и като „раздробявай на части и контролирай”. Тези примери наистина са безброй и могат да се видят в Африка, Латинска Америка, кавказките републики, Афганистан, Либия и дори Европа, където от бивша Югославия бяха създадени седем отделни мини държави – Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Словения, Черна Гора и Косово.

За опасността от генерирането на контролиран от САЩ хаос в региона на Близкия Изток и в други точки на света предупреждаваха мнозина политически наблюдатели и държавници. Още през 2003 британският Guardian цитира тогавашния президент на Египет Хосни Мубарак, че евентуална военна атака срещу Ирак “ще отвори вратите на Ада” в Близкия Изток. Тази позиция ускори свалянето на самия Мубарак, в резултат от поредната цветна революция в рамките на "арабската пролет", осъществена осем години по-късно.


В интервю за Canadian Challenger професор Джон Макмъртри отбелязва, че подобни проекти за регионална дестабилизация и смяна на режимите се реализират там, „където има държава с независимо управление и тя притежава енергоносители, финанси, селско стопанство или други стратегически ресурси, които все още не са попаднали напълно под контрола на транснационалните корпорации (ТНК)”.

Самият Пол Уолфовиц признава, че причина за дестабилизацията им е, че тези държави „плуват върху море от петрол”. Показателно е също, че преди Кондолиза Райс да стане държавен секретар на САЩ и като такъв да убеди президента Буш да стартира реализацията на плана за преформатиране на Близкия Изток, тя беше в Борда на директорите на Chevron. Впрочем, ролята и (както и тази на бившия вицепрезидент Дик Чейни) в американската енергийна политика отдавна е обект на дискусии.

Друга основателна причина за смяната на конкретен режим е стремежът му да провежда независима национална политика (пример за това е случилото се в остатъчна Югославия и Украйна). В Близкия Изток западният стил на демокрация започва насилствено да се налага само в онези държави, които не приемат политическите изисквания на Вашингтон. Саудитска Арабия и монархиите от Залива са примери за крайно недемократични държави, но с тях САЩ нямат проблеми, понеже те са традиционни техни съюзници в рамките на англо-американската сфера на влияние.

И така, прекрояването на границите в Близкия Изток е целенасочена политика, провеждана под лозунга за борба с „организирания международен тероризъм”. Тя обаче, на практика води до засилване на терористичната дейност, което също е предварително планирано. Настъпилият вакуум в управлението на региона създаде условия в него да се появят нови радикални ислямистки и терористични формирования. Тяхното деструктивно поведение и жестокостите им се стовариха предимно върху християнското население в региона, което в по-голямата си част е православно. Това също никак не е случайно.

Крайната цел на проекта „Нов Близък Изток” е подготовката на условия за интервенция в Иран. Вероятно именно това обяснява войнствената политика и твърдата позиция на Техеран, който стана пречка за осъществяването на проекта още в неговото начало. Впрочем, прекрояването на региона е крайно нежелателна и за Русия, тъй като действията на терористите и радикалния ислям ще се пренесат по нейните граници.

В  края на октомври 2015 председателят на Обединения комитет на началник щабовете на въоръжените сили на САЩ Джозеф Дънфорд заяви, че Вашингтон ще прекрати помощта си за Ирак, ако Багдад се обърне за помощ към Москва в борбата си срещу Ислямска държава. Според Дънфорд, „САЩ няма да могат да провеждат операции в Ирак, ако там едновременно действат и руснаците”. Ден по късно, официалният представител на Държавния департамент на САЩ Марк Тонер обяви становището на американската администрация, че „на сирийския режим не може да се вярва и той не е способен да участва в каквито и да са коалиции против ИД”.

Според американските медии, това поставя Ирак в сложна ситуация понеже „управляващата коалиция в страната и мощните шиитски групировки поддържат идеята за руска подкрепа от въздуха”. В подобно положение е и Иракски Кюрдистан, тъй като президентът на кюрдската автономия Масуд Барзани заяви на 17 октомври, че „най-добри резултати” в борбата с ИД могат да се постигнат ако „Русия и международната коалиция започнат да координират своите усилия”. Сирийските кюрди също са поставени под натиск, след като лидерите им подкрепиха руските въздушни удари срещу ислямистите и възнамеряват да открият в Москва свое представителство.

Новото развитие на събитията може да накара САЩ да загубят интерес към създаването на „Голям Кюрдистан”. В същото време Москва се нуждае от помощта на кюрдите за повишаване на ефикасността на операциите си срещу ИД.

Турция също е изправена пред труден избор. Тя осъществява масирани бомбардировки срещу кюрдските отряди, които се сражават с ИД на територията на съседните Ирак и Сирия. Анкара изигра ключова роля за разпалването на гражданската война в Сирия и няма интерес да действа активно против ИД по ред причини. В същото време Турция не може да не се съобразява с бъдещето на договорите за руски газови доставки от които определено се нуждае.

Действията на Русия в региона поставят в неудобно положение и Израел. От 2013 насам израелски самолети и артилерия нанесоха няколко удара по Сирия, обвинявайки Асад в опити да открие антиизраелски фронт заедно с Иран. След намесата на руските въоръжени сили на страната на Дамаск Израел вече ще трябва да координира с Русия бъдещите си стъпки по отношение на Сирия.

Както е известно, руската позиция беше изяснена от външния министър Сергей Лавров. Той заяви, че Кремъл оказва военна помощ на Сирия, Ирак и (след съгласуване с Багдад) и на иракските кюрди. Колкото до сирийските кюрди, те макар и формално все още са под юрисдикцията на Башар Асад. Руската позиция е за „обединяване на всички сили в борбата с ИД”, докато тази на САЩ е за премахването на Башар Асад.

Вашингтон има причина да не подкрепи създаването на единна антитерористическа коалиция с участието на Русия. Преди време президентът Обама призна, че руската намеса е провалила първоначалните планове на САЩ в Сирия, където те са хвърлили много средства и усилия.

Ако САЩ и Турция продължат да са заинтересовани от съществуването на ИД това ще породи сериозна заплаха за Русия и за много други държави от континента. Бежанците ще станат десетки милиони, а в Дамаск, където някога се е появило християнството, ще бъде установен „халифат”. Подобно развитие на събитията поражда опасност и за Саудитска Арабия и Катар, които продължават да се изявяват като главни спонсори на ИД. Промяната на положението в Ирак ще означава поява на режим, който ще заплаши сегашните им позиции в региона.

С действията си в Близкия Изток САЩ предизвикаха редица големи държави да насочат вниманието си към него и неговото бъдеще. Дестабилизацията на региона целеше създаване на антируска коалиция на Запада с някои арабски държави. Това се разбира от Русия, Китай, Иран, Турция и дори Индия. Те не могат да останат неми свидетели на подобно прекрояване на границите в непосредствена близост до тях или (в турския и иранския случай) на собствените им граници. Още повече, че освен за територии в случая става въпрос и за сериозни икономически интереси. Като цяло Близкият Изток е богат на енергоносители, както и на ценни минерали, включително и злато.

Дори и днес икономическото развитие на региона генерира напрежение относно правата за разработка и експлоатация на енергийните ресурси в Близкия Изток и басейна на Каспийско море. Те не засягат само националните интереси на държавите от региона и извън него, но и тези на транснационалните корпорации. Всичко това се съпровожда с управленски вакуум и нестабилност в целия Близък Изток. Надеждата да бъде избегнат голям военен сблъсък идва единствено от осъзнаването от страна на Русия, САЩ и Китай, какво може да донесе подобно развитие за бъдещето на света.


Впрочем, в Пентагона винаги са били наясно, че дестабилизацията на Ирак ще породи ефект на „снежната топка” в целия регион, но за разлика от египетския президент американските военни не се опасяват от подобно състояние на хаос, а просто го планират като верижна реакция със сходни последици и за няколко други държави в региона.

Източник: geopolitica